Строфата е съчетание от няколко стиха, които са в смислова връзка помежду си и представляват относително завършена изразна цялост. Тя се проявява при различни стихосложения. Най-последователно се използва при силабо-тоническото стихосложение. Между отделните строфи има по-значителни паузи, които напомнят антрактите в драматичното изграждане; чрез тях се обособяват различни мисловни единици, утвърждават се характерни образи. Строфите биват различни видове – те може да обединяват от два до шестнадесет стиха. В творчеството на големите поети класици наблюдаваме строфично разнообразие в зависимост от съдържанието, емоционалността, композицията, ритъма. Двустишието е познато още в древногръцката поезия, където се употребява елегическият дистих /състоящ се от хекзаметър и пентаметър/. Разпространен е и терцетът – строфа от три стиха с различно римуване, като най-често и трите стиха имат една рима. Терцината /на която е написана “Божествената комедия” на Данте/ е особен вид тристишна строфа с верижно римуване – вторият стих от всяка строфа се римува в първия и третия на следващата строфа /аба, бвб, вгв/. Четиристишието /катрен/ се използва най-много; римуването е различно: съседно, кръстосано, обхватно. В миналото са били употребявани много шестостишието /секстина/ и осмостишието /октава/. При октавата има специално римуване, като първите шест стиха се римуват кръстосано с тройна рима, последните два стиха – съседно /абабабвв/. Особен вид осмостишие е триолетът, при който се употребяват само две рими: една в първия, третия, четвъртия, петия и седмия стих и друга във втория, шестия и осмия /абааабаб/. Деветостишието /нона/ е познато в различни варианти: “Чайлд Харолд” на Байрон е написана в Спенсерова строфа /абаббабаа/. Оригинална по изграждане е онегинската строфа, използвана от Пушкин в “Евгений Онегин” – тя се състои от четиринадесет стиха, първите три четиристишия /те не са отделни строфи/ имат кръстосано /абаб/, съседно /ввгг/ и обхватно римуване /деед/, а последните два стиха се римуват съседно с ударение на последната сричка /жж/. Онегинската строфа има някои сходни особености със сонета – особена строфична форма, състояща се най-често от два катрена и два терцета /английският сонет, например у Шекспир, се състои от три катрена и едно двустишие/. В миналото е употребявана и формата станси – това са строфи от четири или осем стиха, всяка от които е по-самостоятелна в смислово отношение, изразява цялостна мисъл. Стихотворна структура без ясно очертани строфи се нарича астрофическа /често в подобни случаи обаче има някакво разделяне на приблизително или напълно еднакви стихотворни групи/. Своеобразно строфично изграждане наблюдаваме в поезията на източните народи, традиционно утвърдено в миналото и съществуващо до наши дни. В това отношение характерни са такива лирически видове, като газела, касида и рубаи. Газелата се изгражда чрез двустишия, наричани бейт, с монорима по схемата аа, ба, ва, га и пр. – до дванайсет като максимално проявление. Същата строфично-римова схема има и касидата, която е с тържествен, одичен, дидактичен или философски характер. При рубаи строфата е четиристишна с еднаква рима в първи, втори и четвърти стих /ааба/ (http://slavici.blogspot.com/2009/02/blog)