Пътешествията в днешно време са просто способ за пренасяне на фотоапарата от едно място на друго; всички пътешественици са подчинени на Всемогъщия Обектив. Онези, които са дотам старомодни, че искат само да стоят и да гледат с анахроничните си зрителни органи, биват изметени настрани от фотографиращите, които приемат за даденост, че докато са заети с ритуала на фокусирането, нищо друго не може да се движи или да им пресича полезрението. Странните екземпляри без фотоапарати трябва да освободят място за тези, които се занимават с по-сериозни неща; трябва да потърпят, докато се осъществяват ритуалите; трябва да изчакат, когато цели автобуси спират и изсипват върху пейзажа поклонниците на Бога на моментното изображение. А населенията на цели държави, които се оказват канибализирани, погълнати, засмукани от втренченото око с черна метална периферия – ами, единственото, което им остава, е да изкопчат от канибалите каквото могат. Искаш да снимаш къщата ми, камилата ми? Плащай.

Във всичко това вероятно не би имало повод за притеснение, ако резултатът от него имаше стойност. Ако, в крайна сметка, цялото това суетене и щракане прозивеждаше нещо, което не е съществувало преди – изображения на уловена красота или казана истина. За жалост, обаче, това не е така. С фотоапарата просто се създават по-прилични графити.

Той е средство, с което подпечатваме себе си върху всичко, което виждаме; средство, с което бълваме някакви апокрифни записи на чудесата на света, които вече са блестящо записани от професионалисти и могат да се купят във всяка книжарничка или будка за вестници. Но каква е ползата, когато се върнем вкъщи, да показваме на леля Мод пощенски картички от пейзажите на Тюсон? Каква полза, след като нас ни няма на тях, за да докажем, че сме били там?

Никоя скалиста верига не е истинска, освен ако аз не съм на нейния фон. Паметник, на който не се е облегнала жена ми, не съществува. Никой храм не е интересен, ако редом с него не се вижда ухилената ми физиономия. С моя фотоапарат аз завземам всичко красиво, притежавам го, намалявам го до удобни размери, опитомявам го и го възпроизвеждам върху празната стена на хола си, за да докажа на една избрана семейно-приятелска аудитория единствения жизненоважен факт за тези хубости: аз ги видях, аз бях там, аз ги фотографирах – следователно, те съществуват.


из “Любителска фотография: светът такъв, какъвто не е, и наш Фреди” от Джил Туийди в “Гардиън”

Пътуването в наши дни не е нищо друго, освен начин за превозване на фотоапарата от място на място, над всички пътници царува всемогъщият обектив. Старомодните туристи, които стоят и се блещят с тази допотопна оптика, очите си, са отнесени, като сламки, от устрема на фотографите, за които е повече от ясно, че нищо няма право нито да мръдне, нито, пази боже! да пресече полезрението им, докато те свещенодействат с фокусирането. Ексцентричните типове без фотоапарати са длъжни да се отдръпнат, за да освободят пространството за хората, заети със сериозни неща, и търпеливо да чакат, лапайки мухите, приключването на ритуалните тайнства, а междувременно автобуснитe кервани един след друг спират и изсипват върху пейзажа все нови и нови тълпи поклонници на Божествената Масовизирана Фотография.
И ето че народите на цели държави, виждайки се порционирани на кадри, всмукани и консервирани от изцъкленото кръгло черно око, гледат да откачат от «канибалите», кой каквото може. Искаш снимаш жената-децата, камилата? Плащаш.

Сигурно всичко това не би имало никакво значение, ако накрая даваше поне някакъв достоен за внимание резултат. Ако цялото това щуране и щракане довеждаше до създаването на нещо, несъществувало преди, уловен миг Красота или изречена Истина. За съжаление, обаче, нещата не стоят така. Снимките са просто вид графити, одобрени от приличното общество.
Фотоапаратът е средството, чрез което лепваме себе си върху всичко, което виждаме, под благовидния предлог да увековечим чудесата на света, вече прекрасно увековечени от професионалистите, и изложени за продажба във всяка попътна книжарница или РЕП. Да, ама какъв е смисълът, веднъж прибрали се у дома, да показваме на леля Мод пощенски картички от Тоскана; щом не сме в кадър как да докажем, че наистина сме били там?
Скалната верига няма никаква достоверност, щом ме няма мен.
Паметниците ги има изключително за да може жена ми да се облегне на тях.
Какво интересно може да има в някакъв си храм без моята ухилена физиономия наблизо?
Чрез фотоапарата си присвоявам всичко прекрасно и то става моя собственост, аз го опитомявам, свивам го до подходящи размери и си го окачвам на празното място на стената в хола, за да онагледя пред подбран кръг приятели и роднини единствения значим житейски факт, що се отнася до всичките тези красоти: аз съм ги видял, бил съм там, снимал съм ги, следователно, те съществуват.

«Любителската фотография: Светът такъв, какъвто не е, и съвременният Фред Флинтстоун», Джил Туиди, публикувано в «Гардиън»

Translation from English into Bulgarian

В днешно време всяко пътуване си е просто придвижване на фотоапарата от едно място до друго, когато всички пътешественици са подвластни на всемогъщата фотооптика. Старомодният наблюдател, застанал и гледащ със анахроничен поглед, е избутан настрана от снимащи с фотоапарат лица, които, докато настройват ритулно апарата, смятат за даденост свише никой да не им се пречка или разваля гледката. Онези душички без фотоапарат са длъжни да отстъпят мястото си на тези, заети със заснемането на обекта - те трябва да изчакат завършването на ритулните им действия и да очакват подходящия момент, в който кавалкадата от автобуси и тяхното съдържание се изсипят пред всевиждащото око на Бог Обектив. Населението на цели страни се чувства сдъвкано и изплюто, всмукано във втренченото око на обектива, опитвайки се същевременно да измъкне каквото може от фотонашественици-те ... “Искаш снима мой къща, мой камила? Плаща!”
Нямаше да вдигаме толкова шум, ако се случваше нещо наистина значимо, ако в крайна сметка в резултат на всичкото това щракане се създаваше нещо ново - великолепни изгледи или неразказани истини. За съжаление това не се случва - снимките се превръщат в приемливи графити.
Фотоапаратът е печатът, с който лично подпечатваме всичко видяно, и то с оправданието, че документираме Чудесата на света, които вече са професионално запечатани и се продават на всяка сергия и вестникарска будка. Но каква полза да покажеш картички с пейзажи от Тоскана на леля ми Пенка, ако аз не съм на тях – къде е доказателството, че съм бил там? Няма ме върху скалистия гребен – ами че той съществува ли тогава? А природна забележителност, на която жена ми не се е облегнала? Храмът няма облик, ако ухилената ми физиономия не се мъдри там...
Със фотоапарата си правя свои както значимостта на този факт, така и всичко красиво - намалявам ги, опитомявам ги и ги закачвам върху голата стена на хола пред избрана публика от приятели или роднини: “Видях. Бях там. Снимах.” Следователно съществуваме.



from "Amateur Photography: the World as it isn't and our Fred" by Jill Tweedie in the Guardian

Всяко пътуване в днешни дни е просто начин за преместване на фотоапарата от едно място на друго, а всички пътешественици са подвластни на все-могъщите обективи. Старомодните посетители, които желаят единствено да стоят и да гледат с остарелите си човешки очи, са избутвани настрани от фотографите, които приемат за даденост, че докато те правят ритуалното си фокусиране, нищо друго не може да се движи или да пречи на гледката им. Тези чудаци без фотоапарат са принудени да отстъпват място на по-добре екипираните и да изчакват удобен момент, докато цели автобуси с туристи спират, за да осъществят ритуала и пуснат на свобода Духа от фотоапарата сред пейзажа. И населението на цели държави, съзнавайки, че са го употребили, погълнали, вакуумирали в черното ококорено око, изскубва каквото може от канибалите. "Иска снима моя къща, моя камила? Ти плаща."

Може би нищо от това нямаше да има значение, ако се постигаше нещо съществено. Ако целият този труд и щракане произвеждаха нещо, което не е съществувало преди, гледки на уловената красота или казаната истина. Но, за нещастие, това не е така. Фотографията е като графити, на които обръщаме повече внимание.

Фотоапаратът е средството, чрез което се запечатваме върху всичко, което видим, докато описваме под прикритие Чудесата на Света, вече прекрасно описани от професионалисти и продаващи се във всяка крайъгълна книжарница или будка за вестници. Но каква полза да покажем на леля Мод картички с пейзаж от Тускания, ако ни няма на снимката, с което да докажем, че сме били там?

Нито една скала не е истина, освен ако аз не съм наблизо. Нито един паметник не съществува, освен ако съпругата ми не се е облегнала на него. Нито един храм не представлява интерес, ако моето ухилено лице не е до него. С моя фотоапарат аз си присвоявам всичко красиво, притежавам го, смалявам го, опитомявам го и го поставям на празната стена в хола, за да докажа на отбрана публика от приятели и семейство абсолютния жизненоважен факт за тези красоти: аз ги видях, бях там, фотографирах ги, и, следователно, те съществуват.

от “Фотография за аматьори: Светът, какъвто не е и нашият Фред” от Джил Туийди в “Гардиан”